Лиан

“…………….
Жена, що няма друга като нея.
Сънувах нощем русото ти тяло,
А денем от съня си червенеех.
И пееха във мойта нощ камбани –
Онез, що ти във свойта пазва криеш…”
 
„Сред хората къде ли не те търсих,
мечтана, белонога, русокоса…”
Живееше горе, на високото… – накрай селото, сгушено в полите на Пирин. Къщичката му бе от един кат, малка, схлупена, но пък зиме се затопляше бързо и лесно. За разлика от нея, кошарата му беше палат. Пък и овцете му бяха „господари” – те му даваха работа, те го хранеха, те му плащаха и обичаха. По цял ден ги водеше по тучни ливади и пасища, обикаляше планината, за да търси нови… Много пъти бе минавал остри, зъбати чукари, бързи, омагьосани планински потоци, огромни канари, които сякаш се крепяха на косъм увиснали във въздуха. Но той се мушкаше и провираше, търсещ най-доброто за своето стадо. Само то му бе останало.
След като умря майка му, баща му започна да пие и малкият се криеше сред овцете, за да не яде пердах. Понякога, баща му бе мъртво пиян сутрин и както и да го будеше, не успяваше да го вдигне на крака. Затова често извеждаше  овцете на паша. Обикновено по обед старият идваше, клатейки се, хокаше го и псувайки го пращаше на училище. Така и не го завърши.  Баща му умря една зимна нощ. Една сутрин момчето го намери паднал в една преспа. Беше вкочанен и смърдеше на алкохол. Останал сам, той порасна жилав и мускулест, с широк гръден кош и къси, но яки крайници. Лицето му бе ведро, но някак отнесено, замислено. Като на дете блестяха очите му. Рядко слизаше в селото – нито имаше приятели, нито любима. Веднъж в месеца ходеше да купи едни други и бързаше да се прибере в колибата си или сред овцете. Горе бе неговият дом и там се чувстваше добре. Горе, в планината, сред вековните букове…
Тази сутрин овчарят се събуди доста преди първи петли. В стаичката бе станало студено. В огнището огънят бе изгаснал, но не това го събуди. Счу му се, че овцете блеят неспокойно. Мурджо не се чуваше, Скелета тихо скимтеше пред вратата, тъй че сигурно не бяха вълци. За всеки случай стана, обу се и откачи старата бащина пушка от стената. На прага го посрещна виелица от снежинки и режещ студ. Бързо затвори вратата и пристъпи към кошарата. Снегът хрущеше под краката му, а носът му моментално измръзна. Огледа кошарата – не забеляза нищо. Овцете, обаче, бяха неспокойни, за разлика от кучетата. Странно. Излезе от кошарата и се запъти към сайванта, за да вземе дърва за огъня. Тъкмо се приближаваше през тъмнината и сняг, когато Скелета излая хрипливо. Откъм горната поляна се чу скимтене и стонове.

Очаквайте скоро целият разказ в сборника „Нощта срещу ноември“

Advertisements
Публикувано на Разкази. Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s