Лунна приказка

Соня излезе от блока. Няколко седмици учеше безспирно за сесия и вече ѝ опротивя малката стаичка, еднообразните буркани с манджи, който пращаха родителите ѝ от село, хилядите еднакви песни по радиото. Имаше чувството, че ги знае наизуст. Освен лекциите, които препрочиташе, научи кога се прибират комшиите на долния етаж, кога детето им приключва училище, кога какво вечерят, кога правят секс, кога бабата от апартамента до нея отива да си хвърля боклука, кога съседът от горе ползва банята (според нея имаше проблем с простата, съдейки по постоянно ползваното казанче). При тази мисъл младото момиче се усмихна. Иначе не беше лош човекът, млад – около тридесет годишен, с къса черна коса, винаги гладко избръснат и със светли, почти воднисто-сиви очи. Ученето не ѝ се отразяваше добре в лично естество. Успя да откаже ухажора си да ѝ звъни и да я кани на среща, успя да отбие няколко атаки на приятелките си, които искаха да излязат и да се повеселят. Но Соня устоя. Знаеше, че родителите ѝ са претърпели лишения, за да я пратят в големия град, за да учи. Като поговорката „учи, мама, че да не работиш”. Но не беше така. На времето може би, но сега не. Колкото повече си учен, колкото повече знаеш, толкова по-прилежен, трудолюбив и работен трябва да си, за да издържиш на гребена на вълната. Или там, където е каймакът.

Очаквайте целия разказ в следващия сборник с разкази!

Advertisements
Публикувано на Разкази и тагнато, , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s