Писателят и Фантазията

Седеше в ъгъла на задимената кръчма самотен и сух, въпреки количествата алкохол, които беше поел вече. Дългата му мръсна коса бе вързана на рехава опашка, черни изтъркани дънки, протрита,  избеляла риза, вехти  кубинки – всички говореше за един не особено успешен представител на homo sapiens. Наболата брада и торбичките под очите свидетелстваха за  безсънни нощи. Калоян бе олицетворение на неуспеха. Сигурен бе, че в Wikipedia срещу думата „пропаднал” стои негова снимка. Чувстваше се като чудовище. Мрачно, тъжно, ялово чудовище. Пи на екс половин халба бира, а след това и шот текила. Свъси се, когато хапна парчето лимон. Глъчка се носеше покрай него. Няколко редовни посетителя и една компания, непозната за редовните празнуваше нещо. Толкова чужди му бяха всички празници. Мътните му воднисти очи бяха зачервени от безкрайно взиране в екрана и алкохола. Нищо не можеше да напише от няколко месеца на сам. Стоеше като бездиханна статуя пред компютъра, а главата му кънтеше в оглушителна тишина. Никаква идея, никакъв сюжет… Нищо! Едно голямо празно нищо! Тогава дойде алкохолът! Първо започна с една – две бири, после добави вино, после и твърдия алкохол. Пиеше каквото му попадне. Не подбираше. Напиваше се безпаметно и бродеше улиците на града. В замъгленото му съзнание понякога изплуваха сюжети или герои, но на сутринта, когато махмурлука го притискаше, от тях не бе остана и следа. Така се намрази, че не можеше да се гледа в огледалото и да се обръсне. Запусна се. Уволниха го. Жена му го напусна като взе детето, а той се премести в едно спартанско оборудвано мазе. Съжителстваше с паяци, мишки, плъхове и други инсекти. Не му пречеха. Беше толкова сам, че вече не бе дори и отчая. Превърна се в чудовище. Грозно и спиртосано чудовище, което няма път пред себе си, а зад гърба му пътеката, която бе проправил се криеше зад преплетени трънливи храсти. В рядък момент на просветление реши да се обърне към вярата, отиде в църква – запали свещ и се помоли. Искрено и със сълзи в очите. Жена му у детето му липсваха. Но най-много имаше нужда от идеите си, от писането, от разказите си. Господ не чу молитвата му. Помисли си, че е зает да подпомага атентатори и убийци. Или комунистически издънки, които благодарение на широкия си гръб се публикуваха и бяха известни. Без значение какви словесни полюции изливаха на листа, книгите им се разграбваха. А той бе толкова сам, че се чувстваше като в гроб – погребан приживе жив. А и това мазе. Слънцето огряваше само около час през деня, през другото време сянка хвърляше отсрещния блок и дърветата по улицата. И точно като в гроб съседи му бяха паяците, плъховете, мъхове, лишеи…
Калоян се оригна и стана олюлявайки се. Хвърли една банкнота на масата и излезе с несигурна походка. Блъсна го студен вятър, който развя измъкналата се от ластика коса като криле на екзотично животно. Калоян вдигна ръце и изкрещя:

–          Аз съм демон! Идвам за душата си! – избухна в пиянски смях и се заклатушка към влажното мазе, където го чакаше мъртвата му фантазия.

 

Очаквайте продължението в следващ сборник с разкази….

Advertisements
Публикувано на Разкази и тагнато, , , , , , , , , , , , . Запазване в отметки на връзката.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s